Ставам на 30. Препрочитам “Малкият принц”. Eдин пасаж, до баналност повтарян, но все пак:
…Но се случи така, че след като дълго бе вървял сред пясъци, скали и снегове, Малкият принц намери най-сетне един път. А пътищата винаги водят при хората.
– Добър ден – каза той.
Беше стигнал до градина с цъфнали рози.
– Добър ден – казаха розите.
Малкият принц ги погледна. Всички приличаха на неговото цвете.
– Кои сте вие? – попита ги той смаян.
– Ние сме рози – казаха розите.
– А! – рече Малкият принц. И се почувства много нещастен. Неговата роза му казваше, че тя е единствена по рода си в цялата вселена. А ето че тук, само в една градина, имаше пет хиляди такива, всичките като нея!
“Ако види това – каза си той , – тя ще бъде много обидена…”
А след малко си каза: “Аз се смятах богат, защото имам едно-единствено цвете, а съм притежавал една обикновена роза…” И легнал на тревата, той заплака.
Тъкмо тогава се появи лисичето.
– Добър ден – каза лисичето.
– Добър ден – отговори учтиво Малкият принц и се обърна, но не вида нищо.
– Аз съм тук, под ябълковото дърво…
– Какво си ти? – каза Малкият принц. – Много си хубаво…
– Аз съм лисиче. – рече лисичето.
– Ела да играеш с мене – предложи Малкият принц. – Толкова ми е тъжно…
– Не мога да играя с тебе – каза лисичето. – Аз не съм опитомено.
– Ах, извинявай – рече Малкият принц.
Но след като помисли, добави:
– Какво значи “да опитомяваш”?
– Това е нещо отдавна забравено. То значи “да се свържеш с другите”.
– Да се свържеш с другите ли?
– Разбира се – каза лисичето. – За мен сега ти си само едно момченце, което прилича досущ на сто хиляди други момченца. И не си ми потребен. А и аз също тъй не съм ти потребно. За теб аз съм една лисица, която прилича досущ на сто хиляди други лисици. Но ако ти ме опитомиш, ние ще сме си потребни един на друг. За мене ти ще бъдеш единствен в света…Ще разпознавам шум от стъпки, който ще бъде съвсем различен от всички други. Другите шумове ме карат да се крия под земята, шумът от твоите стъпки ще ме вика като музика да изляза от дупката. И освен това погледни! Виждаш ли нататък житните нивя. Аз не ям хляб. За мене житото е безполезно. Житните нивя не ми припомнят нищо. А това е тъжно! Но ти имаш коса с цвят на злато. И когато ме опитомиш, ще бъде чудесно! Житото, което е златисто, ще ми напомня за теб. И шумоленето на вятъра в житата ще ми бъде приятно…
Лисичето млъкна и дълго гледа Малкия принц.
– Моля ти се…опитоми ме – каза то.
– Какво трябва да направя? – каза Малкият принц.
– Трябва да бъдеш много търпелив – отговори лисичето. – Отначало ще седнеш малко по далечко от мене, ей така, в тревата. Аз ще те гледам с крайчеца на окото си и ти няма да казваш нищо. Езикът е извор на недоразумения. Но всеки път ти ще можеш да сядаш малко по-близо… Така Малкият принц опитоми лисичето. И когато наближи часът на заминаването, лисичето каза:
– Ах!….Аз ще плача.
– Ти си виновно – каза Малкият принц, – не ти желаех никакво зло, но ти поиска да те опитомя…
– Разбира се – каза лисичето.
– Но ще плачеш! – каза Малкия принц.
– Разбира се – каза лисичето.
– Но тогава ти не печелиш нищо!
– Печеля – каза лисичето – заради цвета на житото.
И добави:
– Иди да видиш отново розите. Ти ще разбереш, че твоята е единствена в света. Сетнe ще се върнеш да си вземеш сбогом и аз ще ти подаря една тайна.
Малкият принц отиде да види розите.
– Вие никак не приличате на моята роза, вие не сте още нищо – каза им той. – Никой не ви е опитомил и вие не сте опитомили никого. Вие сте сега такива, каквото бе моето лисиче. То беше лисиче, подобно на сто хиляди други лисичета. Но аз го направих мой приятел и сега то е единствено в света.
– И розите се почувстваха много смутени.
– Вие сте хубави, но празни – каза им Малкият принц. – За вас не може да се умре. Разбира се, някой обикновен минувач ще помисли, че моята роза прилича на вас. Но тя сама има много по-голямо значение, отколкото вие всички., защото тъкмо нея съм поливал аз…Защото тъкмо нея слушах да се оплаква, да се хвали или дори понякога да мълчи. Защото тя е моята роза.
И се върна пак при лисицата:
– Сбогом …- каза той.
– Сбогом – каза лисичето. – Ето моята тайна. Тя е много проста: най-хубавото се вижда само със сърцето. Най-същественото е невидимо за очите.