Да посети човек Дубай е интересно и, в определена степен, обогатяващо преживяване. Mащабите и размахът, в които емирството развива инфраструктурата си, са впечатляващи.
Многократно повтаряна мантра е, че дубайската икономика има много ниска зависимост от износ на петрол - но, публична тайна е, че без петродоларите на съседите от Абу Даби, Дубай би бил далеч от настоящия си блясък.
Заговаряйки за блясък, често границата с кич бива размита в емирството - от една страна, заради традиционната арабска орнаменталност, от друга - в желанието да изпъкнат на всяка цена.
Коренът на това желание е и геополитически - ОАЕ претендира да бъде религиозен и политически център на сунитите поне наравно със съседите от Саудитска Арабия - но и бизнес център на Арабия, пресечна търговска точка със Запада. По необиконовен начин тобът се преплита с последния модел бял iPhone, който пък не се събира съвсем в джоба; но пък тобът, като всяка униформа, има и социална функция - приравнява бедни и богати поне визуално. И така, арабското общество намира утеха за тлеещия социален дисбаланс, който върна национализма на дневен ред в Запада.
Истински бедни остават индусите и филипинците, дошли като гастарбайтери и живеещи в мизерия далеч от погледа на туристите. Всъщност, те много приличат на роби - безправни, много често говорещи само английски (лош), отделени в гета в крайните квартали. За да е пълна картинката, повечето спиращи дъха сгради са построени от една и съща компания - катарската EMAAR:
Иначе емирството може да се ползва за дефиниция на думата “мегаломания” и максимализъм на всяка цена - често без основателен план какво би се случило с тази инфраструктура след 20, 30 или 50 години:
Мислите си, че всичко е пустиня? Ето ви огромен басейн:
Пълен е с най-топлата, химически манипулирана вода, която можете да си представите.
Точно както генно модифицираната, изкуствено създадена перла в средата на нищото - географски и цивилизационно.
A в средата на това нищо - една огромна рамка, а в нея - НАЙ-ВИСОКАТА сграда на света.
Кичозно, не?
