Уважаеми господин Борисов,
Уважаеми господин Цветанов,
Позволявам си да Ви пиша и препращам писмото до медиите с надеждата най-после някой да обърне внимание на един проблем от сериозни пропорции.
В събота следобед заключих велосипеда си на площад „Народно събрание“, където не го намерих в неделя вечер, малко над 24 часа по-късно. Нищонеобичайно, както ми казаха в полицията, „велосипеди се крадат постоянно“.
Аз все пак намирам нещо болезнено перверзно в цялата ситуация. Кражбата се състои пред инсититуцията, създаваща законите и ръководеща държавата. Дори само този акт показва от една страна хаосът в който обществото ни тъне (което считам за Ваша отговорност), а от друга – до каква степен беззаконието и чувството на неприкосновеност е станало интегрална част от същото това общество.
Кражбата на колелета в града е добила такива размери, че никоя компания не желае да ги застрахова – безпрецедентен факт за страна-членка на ЕС. Причините за това са две: високата престъпност и ниския процент разрешени случаи. Имайки предвид, че България е страната в ЕС с най-голям брой полицаи, като логично заключение следва, че някой не си върши работата.
Това бе и моето впечатление след тридневна борба с бумащината и бюрокрацията в Първо РПУ-София и Първо СДВР. Давам си ясна сметка, че кражбата на колело е случай с нисък приоритет, но при наличието на десетки камери в района на престъплението ми се струва несериозно отношението на двете институции към случая. Несериозно ми се струва и отношението към откраднат предмет на стойност пет минимални работни заплати! Несериозно е разследващият полицай да закъснява с час и половина за уговорената ни предишния ден среща, да се налага да го издирвам по телефона, след което подробно да ми обяснява как е „невъзможно“ да направи почти нищо за колело, от което в България има внесени под 50 броя - и че ми остава да се надявам то да се намери едва ли не случайно при обиск на „някоя заложна къща“. Камери имало, но те или не работели, или покривали друг периметър. И разбира се постоянното натякване „как може да си оставиш колелото“. Измеренията на последното са няколко, но бих желал да го перефразирам на „как можах да остана в България“.
По същество съм млад и способен човек, говорещ свободно три западни езика, завършил Немската гимназия в София и Английската гимназия паралелно като частен ученик. Завършил съм и бакалавър „Компютърни системи и технологии“ към Немския Факулет (ФАГИОПМ) на Техническия университет в столицата. В момента продължавам обучението си, като паралелно работя, а от над две години плащам данъци и осигуровки на максималната осигурителна сума (тоест, не само съм постигнал добро образование, но и добра реализация). Същото, а впрочем и много повече, можех да постигна на запад от Калотина. Но не, аз останах в родината си с надеждата да променя нещо, да работя за развитието на обществото ни. Защото е пределно ясно, че без способни хора и без много, много работа, нямаме шанс.
Уверявам Ви, не съм направил тази жертва, за да чувам как „не може“ да се направи нищо за мен, нито да се примирявам с престъпност пред Народното събрание, а още по-малко да се примирявам с нежеланието да се върши работа в полза на обществото.
Затова, преди да си събера багажа и окончателно да изоставя колелото си, приятелите си, вярата в промяната и не на последно място - беззаконието и безнаказаността в тази страна, ви пиша – с мъничко надежда нещо да се случи, но и за се убедя, че съм опитал всичко.
С уважение,
Димитър Шалварджиев.
Уважаеми господин Цветанов,
Позволявам си да Ви пиша и препращам писмото до медиите с надеждата най-после някой да обърне внимание на един проблем от сериозни пропорции.
В събота следобед заключих велосипеда си на площад „Народно събрание“, където не го намерих в неделя вечер, малко над 24 часа по-късно. Нищонеобичайно, както ми казаха в полицията, „велосипеди се крадат постоянно“.
Аз все пак намирам нещо болезнено перверзно в цялата ситуация. Кражбата се състои пред инсититуцията, създаваща законите и ръководеща държавата. Дори само този акт показва от една страна хаосът в който обществото ни тъне (което считам за Ваша отговорност), а от друга – до каква степен беззаконието и чувството на неприкосновеност е станало интегрална част от същото това общество.
Кражбата на колелета в града е добила такива размери, че никоя компания не желае да ги застрахова – безпрецедентен факт за страна-членка на ЕС. Причините за това са две: високата престъпност и ниския процент разрешени случаи. Имайки предвид, че България е страната в ЕС с най-голям брой полицаи, като логично заключение следва, че някой не си върши работата.
Това бе и моето впечатление след тридневна борба с бумащината и бюрокрацията в Първо РПУ-София и Първо СДВР. Давам си ясна сметка, че кражбата на колело е случай с нисък приоритет, но при наличието на десетки камери в района на престъплението ми се струва несериозно отношението на двете институции към случая. Несериозно ми се струва и отношението към откраднат предмет на стойност пет минимални работни заплати! Несериозно е разследващият полицай да закъснява с час и половина за уговорената ни предишния ден среща, да се налага да го издирвам по телефона, след което подробно да ми обяснява как е „невъзможно“ да направи почти нищо за колело, от което в България има внесени под 50 броя - и че ми остава да се надявам то да се намери едва ли не случайно при обиск на „някоя заложна къща“. Камери имало, но те или не работели, или покривали друг периметър. И разбира се постоянното натякване „как може да си оставиш колелото“. Измеренията на последното са няколко, но бих желал да го перефразирам на „как можах да остана в България“.
По същество съм млад и способен човек, говорещ свободно три западни езика, завършил Немската гимназия в София и Английската гимназия паралелно като частен ученик. Завършил съм и бакалавър „Компютърни системи и технологии“ към Немския Факулет (ФАГИОПМ) на Техническия университет в столицата. В момента продължавам обучението си, като паралелно работя, а от над две години плащам данъци и осигуровки на максималната осигурителна сума (тоест, не само съм постигнал добро образование, но и добра реализация). Същото, а впрочем и много повече, можех да постигна на запад от Калотина. Но не, аз останах в родината си с надеждата да променя нещо, да работя за развитието на обществото ни. Защото е пределно ясно, че без способни хора и без много, много работа, нямаме шанс.
Уверявам Ви, не съм направил тази жертва, за да чувам как „не може“ да се направи нищо за мен, нито да се примирявам с престъпност пред Народното събрание, а още по-малко да се примирявам с нежеланието да се върши работа в полза на обществото.
Затова, преди да си събера багажа и окончателно да изоставя колелото си, приятелите си, вярата в промяната и не на последно място - беззаконието и безнаказаността в тази страна, ви пиша – с мъничко надежда нещо да се случи, но и за се убедя, че съм опитал всичко.
С уважение,
Димитър Шалварджиев.