Понеже е непреходна - като изкуствата например, съм решил да си пиша чат-пат по няколко опорни точки, та барем след години мога да си сравня впечатленията. Малко като да прочетеш "Без Дом" на 10, 15, 20, 30 и 45.
Та да си кажа какво ми народи главата днес:
Любовта се състои от две основни насоки: към себе си, и към другите / човекът до теб.
Любовта към себе си е основата, без нея останалото е невъзможно. Но тя е и по-трудната, защото за да можеш да се обичаш, трябва да можеш да се понасяш, да се чувстваш удобно в кожата си. А за да бъде човек в мир със себе си, той трябва да е уравновесен, да притежава определени качества в характера си. Така например, холериците не могат да обичат, защото в хаотичното възприемане на живота и себе си не остава възможност за трезва и по-важното - постоянна оценка за заобикалящото го. Излизайки от каноните на класическата любов - "цял живот и след това" - холериците все пак изпитват някакви краткотрайни привличания, но без тенденция за задълбочаване. От друга страна, в постоянно променящата се околна страна и хората не остават безучастни, по еволюционните традиции те трябва да се нагодят, следователно променят. А това води до "ново" и "непознато" - и в резултат, до нестабилност и несамопознание.
Второто направление - любовта към другите може да бъде осъществено докрай само ако обичаш себе си достатъчно много, за да можеш да дадеш т собственото си задоволство и самодостатъчност на останалите. Но ако си си самодостатъчен какъв е смисълът да обичаш или да бъдеш обичан?...
Интересно...
Та да си кажа какво ми народи главата днес:
Любовта се състои от две основни насоки: към себе си, и към другите / човекът до теб.
Любовта към себе си е основата, без нея останалото е невъзможно. Но тя е и по-трудната, защото за да можеш да се обичаш, трябва да можеш да се понасяш, да се чувстваш удобно в кожата си. А за да бъде човек в мир със себе си, той трябва да е уравновесен, да притежава определени качества в характера си. Така например, холериците не могат да обичат, защото в хаотичното възприемане на живота и себе си не остава възможност за трезва и по-важното - постоянна оценка за заобикалящото го. Излизайки от каноните на класическата любов - "цял живот и след това" - холериците все пак изпитват някакви краткотрайни привличания, но без тенденция за задълбочаване. От друга страна, в постоянно променящата се околна страна и хората не остават безучастни, по еволюционните традиции те трябва да се нагодят, следователно променят. А това води до "ново" и "непознато" - и в резултат, до нестабилност и несамопознание.
Второто направление - любовта към другите може да бъде осъществено докрай само ако обичаш себе си достатъчно много, за да можеш да дадеш т собственото си задоволство и самодостатъчност на останалите. Но ако си си самодостатъчен какъв е смисълът да обичаш или да бъдеш обичан?...
Интересно...