Вчера беше ужасен ден. Видях снимката, станала новина днес - снимка на плачещата си сестра, притисната от мощните плещи на изпълнителната власт:
Странната шапка на лицето на полицая е маска - от онези, незаконните. Полицаят е неидентифицируем, както и всичките му колеги. С няколко думи, само с присъствието си в този вид полицаят е толкова нелегален, колкото е нелегитимно управляващото правителство на малцинстовото. Но е полицай. Но… е незаконен. Но… сестра ми е в арестувана… Но… не е направила нищо лошо! Но… в ареста не ходят праведни хора. Но… в ареста убиват невинни хора!
Днес е страхотен ден. След тежката нощ на съмнение и съжаление, на силни емоции и притеснения, зная, че правотата е на наша страна. Не ние сме тираните. Не ние сме “в най-калната част на политиката”. Не ние караме страната в скандал, след скандал, след скандал. Не ние си затваряме очите за крайния национализъм в сърцето на столицата. Не ние говорим глупости от най-високата трибуна на държавата. Не ние пишем, променяме и отменяме закони за лично удобство.
Ние само си искаме държавата. Искаме парите ни да не потъват в черни дупки или каци без дъно. Искаме върховенстов на закона, разделение на властите, ред и справедливост.
Без хора като сестра ми, нашата справедливост няма да тържествува. Без инициативността и енергията на хора като сестра ми, ще тържествува справедливостта на повелителите на бедните и неграмотните - на техните негласни феодали. Без сестра ми гласът ми щеше да бъде с едно гърло по-слаб:
#оставка.