...как реших да се политизирам

политика

В известен смисъл е модерно, а в друг - нужно, всеки да пише за мотивите си да “се политизира”, та барабар Петко с мъжете, по-долу са моите.

Преди това

очевидното - днес, 07.01.2017, Ивановден, дните ми като “безпартиен” приключиха, присъединих се като учредител към проекта-партия на Христо Иванов, Кристиян Таков и 75 други смели люде “Да, България”.

Надолу в текста ще намерите лично мнение, разделено на “за”, “против” и “с особено мнение”. Надявам се оттук нататък да запазя обективността на мнението си, но, винаги когато то съвпада с мнението на новите ми съпартийци ще остава съмнение, а когато се различава - мога да бъда жален като разделител/скандалджия/отстъпник.

Но демокрацията следва да бъде право на избор и аз обещавам да не бъда докаран с автобус и да не изям нито едно кебапче в замяна на личното си мнение.

А - както след малко ще стане дума - самото разделение на послушковци и отстъпници е в основата на криворазбраната ни демокрация вече почти 30 години.

ЗА

Има две големи причини, които ме накараха да се присъединя.

Първо, никога досега не съм намирал партия, която в пълнота да споделя вижданията ми за проблемите на страната ни. Някъде между финансовите, здравните и социалните политики слонът в стаята порастваше, докато присъствието му стана нетърпимо; слонът пък, като стана голям, се оказа и все по-ящен. Та проблемът в България отдавна вече е спрял да бъде как да разделим благата, а кога ще спрем да ги раздаваме на Лукойл, кога ще имаме четири разделени власти, и кога ще имаме ефективно върховенство на закона.

На второ място - но наравно по значение с първото - са хората, които формулираха посланието. От 77-те души в Инициативния Комитет не намерих подозрителни носители на неясен морал - нещо, което не мога да кажа за никоя друга партия или коалиция. (Лукарски? Кунева? Безрадостният край на тази коалиция се виждаше още в началото.)

ПРОТИВ

Очертава се на следващите избори да има три десни алтернативи - ДСБ и партньори, РБ-2 и “Да, България”.

При 7-10% гласуващи десни избиратели, рискът да не бъда парламентарно представен е съвсем реален - риск, който винаги ме е плашил и спирал да гласувам за партии като ДЕОС. Все пак се надявам на широка дясна коалиция между ДСБ и “Да, България”.

В чисто личен (егоистичен) план, възможността да бъда громен и заклеймяван като соросоид, евротолераст, грантаджия или блогър ме е забавлявала, но и притеснявала: заради нуждата да обяснявам, че сестра може и да имам, но тя не се казва Иван.

С особено мнение

Отдалеч се вижда, че организацията се състои от интелектуалци и експерти, но хора без солиден управленски опит.

Това се видя в голяма степен и по време на Учредителното Събрание, а и по време на организацията му. Организационният хаос е очакван във всяко ново начало, но колкото по-бързо бъде елиминиран, толкова по-бързо ще започне голямата битка за бъдещето на децата ни.

Накрая, т.нар. в България “десни” партии - с уговорката, че конкретни политики не са формулирани - хронично страдат от липса на представителство сред широк кръг избиратели - сред малцинствата, в провинцията, в определени социални кръгове. Този проблем, макар и на думи осъзнат, не изглежда да е довел до конкретни действия по диверсификацията на учредителите, на партийните органи и пр. Промяната е невъзможна без широко представителство - а то би станало след нагледно обяснение - почти на всеки един от оставащите 90-93% гласуващи и половината негласуващо население какво правим и защо е нужно. В този аспект не съм съгласен с изказването на Христо Иванов, че “всички се досещат”.

Дори така да е, нека им напомним. Нека им обясним какъв е нашият план. Нека им досадим с идеите си.

Нека спрем да бъдем силно концентрирани основно на жълтите павета.

Вместо финал

“Ние трябва да мечтаем за една друга България. Да, България! И нека тази България бъде в центъра на всичко, което трябва да правим.” – Христо Иванов, декември 2016