Тази седмица покрай поредната серия срещи-част от европредседателството на България станахме свидетели на силен оптимизъм и обещания, че страната ни ще влезе в “чакалнята на еврозоната” в рамките на следващата година.
Започвам оттам, че “чакалня на еврозоната” е неформалното нарицателно на икономическия механизъм ERM-2, който има серия формални изисквания. Всички страни-част от европейската икомоическа зона, приети в ERM-2 са и членове на еврозоната - с изключение на Дания.
Любов по време на холера
Изказването на Борисов идва във втората половина на европредседателството ни, но с достатъчно време двете страни да се отметнат от него, тоест създава се впечатлението, че ангажиментът е двустранен, с ясни параметри и пр. Това изглежда като подарък на Борисов от ЕНП за председателството, което протече безинтересно, без събития и по-важното - без скандали (по Ганьовски - “стабилно”). Подарък от дългосрочното ни партньорство с Германия, която остава все по-сама на сцената.
България, редно е да се отбележи, от 5-6 години отговаря формално на изискванията - но с уточнението, че имаме валутен борд и доста лабилна икономика.
Валутният борд не е елиминиращо условие, но е странно явление - при всички други страни той е бил всякога временна мярка, а у нас стана постоянна. Капацитетът на БНБ да поддържа плаваща валута не подлежи на коментар предвид твърде скорошния случай “КТБ”, затова се изгражда мнението, че с валутен борд е по-“стабилно”.
Лабилната икономика е видна за всички нас и никакви аутсорсинг фокуси, ниски данъци или насърчения на инвестициите не могат да я прикрият. Тръгнат ли си компаниите от България, ние нямаме идея как да привлечем нови на тяхно място. А типът външни инвестиции, които сме привлекли с ниски данъци и евтина работна ръка ще си замине скоропостижно след като в ЕС бъдат присъединени страните от Западните Балкани или Украйна.
Между думите - делата
Очаква се правителството да не завърши годината. Затова и вербалните формулировки на Борисов са достатъчно условни - умела подготовка да си измие ръцете със следващия ни премиер. Който, впрочем, не би получил и уклончивата подкрепа на ЕНП.
Допълнително от седмицата имаше и “големи признания” - 30-годишен роден новоизпечен бюрократ ще води преговорите за кохезионните фондове след 2020 от името на ЕК. На този фон беззвучно и между другото се промъкна новината, че еврофондовете в следващия програмен прозорец ще бъдат насочени към Южна, а не Източна Европа. Невинен свидетел би казал, че непокорността на Вишеградската четворка трябва да бъде наказана елегантно, като на Източна Европа се даде директен шанс да защити бюджета си. Нещо, което, простете, Андрей Новаков е неспособен да направи.
Quo Vadis?
Кой би желал - или допуснал - още една слаба икономика в нестабилната еврозона? Какво е ERM-2 освен празно обещание и политическа манипулация?
Вместо край, друг пример
През същата седмица Ангела Меркел призна, че Източна Германия има нужда от още пари и време, преди да може да се мери икономически със Западна. Нека пренесем това твърдение към закъсалите южни икономики. Колко време и пари биха били нужни, за да се стабилизират те, ако един народ на една и съща територия - административно и географски - не може вече 30 години?