Италианското кино е синонимно в съзнанието ми с ненатрапчива поучителност, с лежерно-сериозния си прочит на тежки житейски ситуации. От друга страна, европейското кино се отличава и с онези сцени, в които плачът идва по-естествено от смеха. Но с редки хепиендинги, защото седмото изкуство може да влияе истински само ако е реалистично.
Затова пък “Идеалните непознати”, (“Perfetti Sconosciuti”, 2016) постига по запомнящ се начин и двете - да бъде въздействащ, но и не прекалено суров към зрителите; предлага своите поуки - без да ги натрапва; изгражда симпатиите на зрителите към различните персонажи, но ги държи достатъчно неутрални с оглед обратите, които се случват пред очите им.
Чрез фрагментална, изящна режисура и много малко думи седмината приятели, срещнали се на вечеря, бързо стават близки и на публиката. От елегентността на жестовете и детайлното богатство на сцените научаваме доста повече за героите, отколкото може да се изкаже с думи.
Да, най-ценното на лентата може би е неизказаното, интерпретираното.
Резултатът? Банална история, която може да сме гледали десетки пъти в нейни холивудски интерпретации, този път дава задълбочен прочит на съвременното микро- и макрообщество, с неговите терзания и вълнения, с неговите малки и големи нечестноти.
Да се сервира рано вечер, с бутилка биодинамично вино.