Не разбирам от изкуство, никога не съм разбирал и не очаквам някога да започна. В резултат на задълбоченото ми изучаване на литература в ученическите години знам това-онова за символи, препратки, интертекстуалност. Отделно, както всяка майка, и моята направи всичко възможно да възпита у мен стил и елементарна форма на естетизъм.
Все пак, смятам че всички можем да оценим изкуството, независимо от културния си багаж - просто защото ни докосва по някакъв начин. Като снимката по-долу:
Снимката е на трагично загиналия след - както се опитаха да го изкарат - спонтанно самозапалване Пламен Горанов. Смъртта, всъщност, заема централно място в творбите на Пламен - и по много по-романтичен начин от реалната му, физическа смърт:
И все пак от всички снимки лъха радост от живота, вместо тъга и оптимизъм, а не безизходица (цялата галерия можете да намерите тук). Пламен не ми е приятел, не съм го познавал, а и вероятно не бихме се спогаждали твърде добре, заради моя фундаментален прагматизъм.
Но тези дни чувствам Пламен особено близък, защото му се възхищавам. Той, за разлика от мен, продължаващия да търпи безобразия - заяви непримиримостта си и умря за онова, в което вярваше. Умря за всички нас - да ни напомни, че само овцете търпят безропотно.
За нас - освен да го помним - остава да търпим (или пък не?) ТИМ, Кирил Йорданов, Бойко, Сергей, цялата администрация и всички знайни и незнайни апаратчици на една система, сравнима по разбирания и нрави севернокорейската.
Остава и да се усмихваме - защото промяната е в наши ръце. И ако някой е бил разтърсен от случилото се в последните седмици - то свърши: време е за действия. С усмивка и запретване на ръкави.
От нас зависи и да си спомняме личностите на прехода - били те и лоши. Не с омраза, а с непримирение. Ден след ден, към Обетованата земя на по-добрия живот.
ПС. Не съм съвременник на Паисий, дядо Вазов и останалите лица от букварите, затова празненствата на първи ноември досега ми бяха някак чужди. Е, това се промени. За мен Денят на народните будители вече ще е и ден на Пламен.
* Какво ли не се изписа напоследък относно трагичната съдба на Пламен Горанов, но тъй като знам, че след година никой няма да го помни, а и поради разбиранията ми, че този блог играе роля и на дневник, бих желал да споделя възгледите си.
Все пак, смятам че всички можем да оценим изкуството, независимо от културния си багаж - просто защото ни докосва по някакъв начин. Като снимката по-долу:
Снимката е на трагично загиналия след - както се опитаха да го изкарат - спонтанно самозапалване Пламен Горанов. Смъртта, всъщност, заема централно място в творбите на Пламен - и по много по-романтичен начин от реалната му, физическа смърт:
И все пак от всички снимки лъха радост от живота, вместо тъга и оптимизъм, а не безизходица (цялата галерия можете да намерите тук). Пламен не ми е приятел, не съм го познавал, а и вероятно не бихме се спогаждали твърде добре, заради моя фундаментален прагматизъм.
Но тези дни чувствам Пламен особено близък, защото му се възхищавам. Той, за разлика от мен, продължаващия да търпи безобразия - заяви непримиримостта си и умря за онова, в което вярваше. Умря за всички нас - да ни напомни, че само овцете търпят безропотно.
За нас - освен да го помним - остава да търпим (или пък не?) ТИМ, Кирил Йорданов, Бойко, Сергей, цялата администрация и всички знайни и незнайни апаратчици на една система, сравнима по разбирания и нрави севернокорейската.
Остава и да се усмихваме - защото промяната е в наши ръце. И ако някой е бил разтърсен от случилото се в последните седмици - то свърши: време е за действия. С усмивка и запретване на ръкави.
От нас зависи и да си спомняме личностите на прехода - били те и лоши. Не с омраза, а с непримирение. Ден след ден, към Обетованата земя на по-добрия живот.
ПС. Не съм съвременник на Паисий, дядо Вазов и останалите лица от букварите, затова празненствата на първи ноември досега ми бяха някак чужди. Е, това се промени. За мен Денят на народните будители вече ще е и ден на Пламен.
* Какво ли не се изписа напоследък относно трагичната съдба на Пламен Горанов, но тъй като знам, че след година никой няма да го помни, а и поради разбиранията ми, че този блог играе роля и на дневник, бих желал да споделя възгледите си.